Раданово е село в Северна България, намиращо се в Община Полски Тръмбеш, област Велико Търново.
Най-ранните известни на историографията споменавания на селото, макар и под името Радан, срещаме в османските данъчни регистри, веднъж през 1516 г. (вж. Велико Търново и Великотърновският край през вековете, изд. на ВТУ, 1983 г.) и втори път в 1618 година (Енциклопедия на България, изд. на БАН, София, 1981 г.).[1]
Находките от артефакти като стрели, върхове на копия, сечива, накити и монети от различни епохи обаче сочат за една приемственост с различни по вид поселения от Античността до наши дни. В районът, като част от общата етнокултурна картина в Северна България, се преплитат различни култури и цивилизации.
В землището на селото досега са открити поне две тракийски погребения, както и римски некропол.
Можем да смятаме, че малката крепост, с останки и днес в местността „Бели бряг“, функционира от тракийско време, чак до отхвърлянето на турската власт. Тя е важен опорно–наблюдателен пункт, защитен западно от река Янтра. Оформеният защѝтен комплекс е природно доукрепен и свързан с възвишенията на изток от него, наречени „Вишиш“.
По време на римското владичество селището е в периферията на Никополис ад Иструм – тогава вторият по значимост център в провинция Долна Мизия,след Марцианопол – и охранява главният път за важните дунавски крепости Нове, Ятрус и Сексагинта Приста. Именно тук, в коритото на р.Янтра, в началото на ХХ век е намерена бронзова глава с човешки ръст на император Гордиан III (съхранява се в НАИМ).
Римската власт по тези земи е установена около 46 г.сл.н.е. след кръвопролитни сражения с местните кробизи, но е ликвидирана от готите в III в. По-късно тя е временно възстановена, вече под юрисдикцията на източноримските василевси, но както е известно, след установяването на българите по тези земи (VI – VII в.) тя е окончателно отхвърлена. Находки от това време са намерени в местността Таш тепе.
През късното Средновековие на десния бряг на Янтра съществували две селища, локализирани в местностите Градище и Кутра (вж. Ст. Стефанов /1956/ „Старините по долния басейн на Янтра“, стр. 18, Издание на БАН гр. София), а между тях до началото на миналия век са личали останките на църква от същата епоха. „Проучвания“ са правени предимно от иманяри и местни жители, макар в районът и до днес да се откриват монети, емитирани от царете Иван Александър и Иван Шишман. Мъчителният край на Търновското царство, в периода 1388 – 1395 г., се очертал като такъв и за двете малки села, които били опустошени и ликвидирани от турците, като част от оцелелите им жители преминали реката и поставили началото на съвременното селище.
По време на османското владичество селото е със смесено население – българи и турци. Мъжката половина от българското население била принудително отлъчвана в най-усилното за полска работа време, за да изпълняват царската си служба като войнугани, като жените и децата им оставали да се оправят със земя и добитък, както и доколкото могат. („Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви“ Елена Грозданова, Стефан Андреев). През 1866 г. започнал строежът на пътя Русе – Търново и хората от селото се трудили на ангария.
Освобождението за Раданово дошло на 19 юни1877 г. и на мястото на напускащите турци започнали да се заселват българи, предимно от Балкана и Предбалкана, но имало и бежанци от дн. Македония и Сърбия, чиито земи по силата на Берлинския договор останали извън пределите на новосформираното Княжество България.
Още през Средновековието, а по-късно и по време на Османското владичество, край селото е преминавал важен сухоземен път, свързващ дунавското пристанище Свищов с черноморското Варна.
Важен факт е, че селото дава много участници във всички войни за национално обединение. Дадени са свидни жертви, като в тяхна чест е издигнат паметник в центъра на селото.