Третият ни кеш от последния ден на моминско-ергенското ни парти с кума!
Какво приключение! Разбира се, хванахме дългия път към кеша, но пък си заслужаваше.
В даден момент стигнахме до стар, порутен въжен мост и докато се шмугвам из трънаците да видя къде почва реката, Цурича вече е тръгнал да върви по моста!
“Мечка страх, мен не страх” тръгвам и аз калкулирайки всяка стъпка и пазейки баланс. В началото шубраците ти препречват пътя и гледката, но прекосиш ли ги се открива гледката към реката и другия край на моста където стои Цурича. В този момент осъзнаваш колко си високо над водата и започваш да пресмяташ дали ако паднеш ще оцелееш.
Стигнах! Цуро ми подава ръка и вече правя финалната крачка. Разменяме няколко майтапа и окуражителни думи докато Сашо се приготвя за своя ред. Притеснявайки се за него, решавам да погледна картата за всеки случай и се оказва, че сме прекосили моста напразно!
Хайде наобратно, стъпка по стъпка и успешно прекосихме.
Не след дълго вече бяхме до тунела. Каква гледка само! Дъха ти спира, щом застанеш пред огромната бездна. Тъмнината, студения полъх и любопитството те дърпат към нея. И отново се чувстваш като дете с приятели. Крачехме напред, пяхме и викахме докато не стигнахме другия му край. Хайде наобратно, че кешът се оказа в началото.
Кеш нямаше, но честно казано той беше последното нещо в ума ни вече.